Бунтувам се, както вятъра брули дърветата без жал и съблича есенните им ризи, а искам да се смиря, да стана по-ниска и по-тиха от тревата през август, да свия глава и сърце в гнездото на птица, да усетя грапавините по кората на дърветата, да съм тук, но да не съм сама, а само част от цялото… Трудно е, твърде трудно е да си безкористен, да не очакваш, да не искаш, само да даваш, а в замяна да си доволен и на трохи, а още повече, когато искаш най-доброто… Не ми е работа да уча хората как се живее… Уроците от дъската вече са демоде, всеки иска сам да си ги учи… Никой не го е грижа за теорията, на никого не му пука за думите, не ги подбираме, а стреляме с тях, сякаш играем на дартц. Всичко трябва да се изживее днес и да е на макс, да грабим от живота сякаш утре свършва, да не знаем кое е грешно, кое – редно, но това да няма значение, важен да е единствено, негово превъзходителство, Кефът. Да ни е хубаво, че иначе много скучаем, да ни е весело, да си правим дебелашки шеги на гърба и без гърба на хората, да сме егоисти, да мислим предимно за себе си и от време на време – за другите, да се опитваме да си купуваме щастие, да се пробваме да спечелим без труд… Защо да е труден този живот, защо да е смислен, като може да е лек и прост… И неусетно… аз и моите възгледи сме станали ретро, дали изобщо сме били модерни? Кога ще спрем да си затваряме очите и да търсим причините за пошлостта и опростяването на живота у другите? Защото те са в нас, във всички нас… Затварям се навътре и набързо… Оставям хората да решават сами… Все забравям, че отговори и съвети се дават само поискани и потърсени… всичко друго е излишно…